Зъбчеви. Колекцията. Енио Калабрия. Том II

През 2023 г. се появи първият том от поредицата, посветена на историята на най-мащабната частна колекция на италианско изкуство извън пределите на Италия, тази на семейство Георги и Ваня Зъбчеви.[1]Вторият том е за един от най-цялостно представените в нея художници и емблематично име в италианското изкуство след Втората световна война – Енио Калабрия.[2]Изданието съдържа освен албумна част с 250 маслени платна, пастели, литографии, офорти, ситопечат, рисунки, плакати, собственост на семейство Зъбчеви, но и въвеждащи текстове и диалози с художника на двамата автори – проф. Аксиния Джурова и италианският ѝ колега Луиджи Мартини.

Енио Калабрия се появява запомнящо се в края на 50-те години на ХХ в. след което започва неговото „шеметно“ присъствие на арт сцената в Италия. Популярността му се дължи освен на изкуството му, но и на личностния му принос в обществото, тъй като той е един от основните участници в голямата битка за съществуването на фигуративната живопис, обявена за остаряло изразно средство от привържениците на абстрактното изкуство. И ако проследим развитието му, ще видим, че живописта му онагледява силните импулси на Аз-а. Тя е изпълнена с дълбока тревожност, преодоляваща цензурата и премълчаването, и завладява със своя провиденциален потенциал, предлагайки нови хоризонти за реалистичната живопис, атакувана в края на 50-те години на ХХ в. в Италия от нахлуващия северноамерикански Попарт. Тази негова гражданска и артистична позиция обяснява ситуирането му и определянето му от критиката в широкия диапазон от: „един от най-значимите млади художници на шестото десетилетие на ХХ в.“ и началото му като „сензационен римски дебют“, вписал се в художествения живот на Рим, като „нетипичен плод“ със своя произход от средната работническа класа, „художник на тълпата“, „извън модата“, „бунтар“, но и „най-модерния сред модерните“, „изгнаник“ от големите музеи. Известният италиански критик Дарио Микаки определя Калабрия така: „Обичан и мразен, като политически ангажиран художник, той винаги е бил най-своеобразният сюрреалистичен и провиденциален сред реалистите“. (1987)

През 1970 г. Енио Калабрия илюстрира „Сатирикон“ на Петроний с въведение от Федерико Фелини, в което великият майстор се обръща към него с думите „… бих си позволил да мисля, че дори когато общото доминиращо религиозно чувство привидно позволява на художниците да работят с най-голяма вяра и свобода върху темата за „Разпятието“, всъщност представя всяко ново „Разпятие“ не като консолидация на културата и обществото, а точно обратното: като неговото оспорване, неговото преодоляване, скок отвъд, който е единственото свидетелство за неговата валидност. Това е скок отвъд, много уверен и много отчаян, защото всъщност не знаем какво се крие там, но знам със сигурност, че няма друг начин освен този“. (1970)

В действителност Енио Калабрия беше в истинския смисъл на думата, новатор на фигуративната живопис, с неговото „нажежено от патоса“ въображение, както го определяше Вирджилио Гуци. Това бе страстна живопис с афинитет към барока и неговата бравурност, с отгласи от реализма на Умберто Бочони и цветните експерименти на Оскар Кокошка, с деформацията на Френсис Бейкън и мащаба на Давид Сикейрос. Някои от картините му буквално напомняха спиритуалистични сеанси.

В историята на европейското изкуство Енио Калабрия ще остане и с уникалната по своя мащаб панорама на портрети на държавни глави, духовни водачи, интелигенти и спортисти. Така например в серията портрети на папа Йоан ХХIII, папа Павел VI, папа Йоан Павел II, той пресъздава по неповторим начин драматичната самота на тези личности, породена от дихотомията между тежестта на властта и повелята на евангелския им дълг. В тях той търсеше изчезващия в резултата на рухването на големите идеологии на ХХ в., лик на бащата и ролята му в обществото. Всъщност доразвива това, което Федерико Фелини прозря още през 1970 г. в писмото – въведение към „Сатирикон“ на Петроний, а именно своеобразното стилизиране на техните образи, натоварвайки ги в иконографски план и предавайки им върховенство на това, което някога е било вложено в иконографията на Разпятието. В „Разкъсаното лице“ и „Чертите на болката“ (портрети на папа Йоан Павел II), както и по-късно в неговата композиция „Човекът и кръстът“ (Разпятието), той намери пластичен еквивалент на страданието, съизмервайки го със свещеното. Неговите прозрения бяха и в областта на измененията на природата, и в призива му за осъзнаване на тяхната опасност, на които той посвети серия картини. Особено тези, свързани с Венеция и Рим (като например „Смърт от желязо“ 1972 г.), бяха показани и на българската публика още през 1980 г. на изложбата в София. В тях той влагаше това, което често споделяше: „обществото трябва да порасне, да изгради нова култура, в която е заложено уважението към живота и самия човек и неговото запазване като най-висша цел“. С тези свои мисли, той се доближи до емблематичната книга на президента на Римския клуб Аурелио Печеи „Качеството човек“, преведена и у нас през 1987 г.

И ако трябва да обобщим какво е мястото на Енио Калабрия в европейското изкуство от втората половина на ХХ и началото на ХХI в. и с какво се сдобиха любителите на арт изкуството у нас чрез колекцията „Зъбчеви“, ще цитирам казаното от Дарио Микаки по повод изложбата на художника в Съюза на българските художници през 1980 г. „Италианската живопис след края на Втората световна война прилича на невероятен врящ котел, в който Енио Калабрия винаги е търсел политическия, социалния, художествения компромис, но остана предимно един самотник. Той подложи живописта си на ужасни сътресения, но успя да я спаси с нейния познавателен и визионерски потенциал, в нейното качество на инструмент за измерване на дълбините, именно претендирайки, че въображаемото приключение в дълбочина е най-модерният начин да се конфронтираш с повърхностния поглед на голяма част на живописта и на електронните медии.“ (1980). А по повод кончината му (2024 г.) Габриеле Симонджини озаглави своя материал „Енио Калабрия: неговата витална живопис е разказ за историята на днешния ден.“ (2024 г.)

Чрез творбите, включени в колекцията „Зъбчеви“ и богато илюстрирания том, не само специалистите, но и широката публика ще може да се докосне до сложната личност на Енио Калабрия, познат в България още от 70-те години с изложбата на италианско изкуство (1978 г.), и чрез двете негови персонални изложби през 1980 г. в Съюза на българските художници, през 2018 г. в Галерия „Контраст“, както и тези от 2024 г. в изложбите на италианското изкуство в Казанлък и в Галерия „Българи“ в София.

проф. Аксиния Джурова